Но зимата като че ли избяга. Отказа се да идва в България. Нещо се разсърди и само понякога наднича, дали не сме се разкаяли и извинили за онова, което сме причинили. А ние, като хора, много причиняваме. На дърветата, на реките, на животните. Че и на хората. Зимата почна да се отдръпва. Водите също. До не толкова отдавна язовирите бяха пълни. Сега са изплакали цялата си вода и само тук-таме има гьолчета. Дърветата сами прогонваме, като ги сечем. Не след дълго и животните ще избягат. Които не успеем да унищожим директно или косвено.

Във Варна вече не само не пада сняг - най-много да прехвърчи нещо бяло и дорде се чудиш сняг ли е, или някаква пластмаса, той изчезнал - но дори и вятърът, онзи силен луд вятър, завихрящ те от вси страни, също почти си е тръгнал.

А на мен ми домъчня. За онази бяла чистота. Чаках снегът да дойде, чаках и не дочаках. Сетих се за приказката за Мохамед и планината. И решението се появи. Аз отидох при снега. С Бг Балкани, разбира се!

В съботната утрин потеглихме от Варна във валежно време. Не валеше силно. Но достатъчно, за да си представяме какво ли ни чака горе. Това горе беше Бузлуджа. Знаех със сигурност, че една летяща чиния ще ни чака. Тя чака от толкова години. Дали чака Годо, дали марсианците, дали Разума на „разумния човек Homo sapiens“ – кой знае. Но нямах много време за чудене какво още ще ни чака там, защото заспах. Нормално за мен да заспивам на път. Според Пламен заспивам не само като се возя, но и като шофирам, но това е само според него. Според мен тогава НЕ затварям очи, само понякога сънувам с отворени очи.

Разбудих се при пристигането. Знаех, че гоним Казанлък, а оттам сме гонили хижата. Почти до самата хижа снегът все още се криеше (това го разбрах на следващия ден, на връщане, когато през нощта спах около 7-8 часа, което се равнява на съня ми за 2-3 дни в града, че понякога и за 4). За кратък участък имаше разчистен сняг, после пред самата постройка не толкова разчистен сняг, който на места се беше трансформирал в лед и се забавляваше да подхлъзва колите. Ние също участвахме леко в това забавление, но в крайна сметка успяхме дори да паркираме.

А да намерим място за тази цел си беше късмет. Защото: коли от всякакви видове и марки се бяха юрнали на гости на снега. Склонът пред хижата гъмжеше от родители, от деца, от шейни, от кучета. Всичкото това нещо тичаше, падаше, пързаляше се – с една дума, забавляваше се. Тази арена на веселба се подпираше в долния си край от монумент, не много четлив, по-скоро руни с глави на хора, сърпове, чукове, лъвове и тем подобни. Паметникът катереше стъпала, които също са били разчиствани, та не видях никой да се търкаля по тях. От другата страна имаше чешма, чиято вода не успях да опитам, но по споделено от хората, пълнещи там тубите си – била много хубава, дори не зеленясвала, и някои си пълнели от там по 30 туби.

Самата хижа Малка Бузлуджа (стара) е много симпатична. 1932 г. доброволци решили, че няма по-хубаво място от тези 1280 метра надморска височина за построяването на дом за отдих и 4 години доброволно се трудили и успели. Може да си помислим, че от 1936, след 4-годишното раждане на хижата, до 2024 г. постройката трябва да е остаряла, да е грохнала и да е пред умиране. Нищо подобно. Тя е като столицата София – расте, но не старее. А се подмладява – бих добавила аз.

Е, мъничка е, но в това е чарът й – две столови на долния етаж, тесни стъпала нагоре, също така ниски тавани над стъпалата, където ако не си удариш главата, раницата на гърба ти, ако е по-голяма, ще се запре. Но това е само за стъпалата. След това има спални с по 7 и 8 легла, някъде в нета пишеше, че имало и две стаи с по 2 легла, но аз не ги видях, може би ги крият. Тоалетни по етажите, с душове вътре, с модерни кранове, които трябва да разгадаваш как пускат топла и студена вода, а повечето не успяхме да разгадаем механизма. Ползвахме водата такава, каквато преди нас са я нагласили – понякога студена, понякога хладка, понякога гореща – кой какъвто късмет е имал. Изключително топло навсякъде, готвят манджи, десерти, вечери, закуски, продават тениски, дори и жива бира Триглав. И предлагат оборотни чехли, ако не си носиш.

Настанихме се ние по стаите, избрах си аз легло на втория етаж – обожавам да спя нависоко, натъкмихме се и потеглихме. Да видим чинията, която ни чакаше. Времето си беше идеално! Минус 4 градуса, вятър колкото искаш, сняг на камари. Нахлупих си китайската шапка, която скриваше цялото ми лице. Под козирката на шапката имаше прозорче като на мотористка каска, все пак да виждам нещо, без вятърът и слънцето да ми пречат. Но това теоретично. Практично нещата стояха малко по-другояче. Виждах през едно процепче само около стъпка пред краката си. Съответно за да се насладя на снега, за който бленувах, както и на гледката край нас, главата ми трябваше да заеме позиция 90 градуса спрямо шията, за да мога що-годе да получа представа надолу ли се движим, или нагоре, през гора ли, или през открита пустош.

Та така вървяхме. Снегът беше фирнован, не се затъваше, вървяхме в началото по път, после свихме рязко надясно и се закатерихме. Бяхме като щурмоваци, но разпокъсани. Двама трима напред, след това още един-двама, после пак някой друг – и така, до края на ... 13тия от групата. Катерихме, катерихме, колкото ти душа иска. Но се изкатерихме. До паметника на Бузлуджа, който за мен винаги е бил „летяща чиния“. Която не лети.

Всъщност, това било дом. На БКП. Чудно ми е как цяла комунистическа партия е живяла в този дом, но ... щом казват, така ще да е било. Навярно са влизали вътре, може да са имали всякакви удобства, но след 1989 г. премахнали охраната на дома и отворили врати на вандалите. А те чупели и грабели всичко. Стреляли за рубини, крадяли мед, мозайки, орнаменти – изобщо добре си повилнели... Ние видяхме чинията отвън само, портата беше заключена, но стените отвън бяха нашарени с графити. През 2015 г. се учредила фондация, която искала да реставрира паметника. И се захванала. Ремонтирала, през 2023 се гласели да отворят за посетители, но ...! Спънка! Общината не можела да експлоатира подобни паметници, фондацията можела, но нямало практики у нас, които да позволяват на неправителствени организации да управляват обекти от национално значение. И така чинията стои в мат. Засега.

Връх Бузлуджа в момента, в миналото се наричал Хаджи Димитър. Висок 1441 метра. Не знам обаче монументът на самият връх ли е, или върхът е встрани. Защото след като се полюбувахме на комунистическия дом, запретнахме крачоли плътно около обувките, а който имаше запретна гети, и поехме. Да качваме връх. Хаджи Димитър. Но той нали бил същият като Бузлуджа. Тук мистерията не можах да разгадая. Не всички 13 души се изкатерихме. Една част продължиха надолу. Но ние се качихме. Тук се затъваше повечко. По-тежките потъваха по-често и по-надълбоко. От върха се разкри чудесия! Колкото искаш планини и върхове. Рила ли не щеш, Пирин, Родопите – само си нацелваш планини и си ги наричаш! Времето ясно, обаче люто ветровито! Чак сложих и качулка върху китайската шапка-чудо! Огледахме добре пирамидата на върха, кръстът-снежинка и си тръгнахме. Заслизахме към подножието на ски-пистата, където няколко бараки служеха за ски-гардероб, за чайна и за тем подобни бизнес обекти. Постоплихме се, пийнаха хората каквото си харесаха и потеглихме наобратно. Но по асфалтовия път, защото вече се бяхме напотъвали в снега.

Час-два почивка и в 19 слязохме на вечеря. Имаше меню и за хора, неядящи месо. Опити за игра на асоциации, след това песни с китара, танци и сън.

На сутринта закуска. След закуската, още по фирнования сняг, се изкатерихме към ски-пистата, спуснахме се по нея по крака и закрачихме към Бедеците. По-популярни са като Бедек, или Голям Бедек – 1515 м, и малък Бедек – 1488 м. По едно време стигнахме до станция – ОГРОМНА. Прилича на хамбар. Станция, свързана с ветрогенераторите. Които са навсякъде, на всеки километър, чак до края на света! Този ден вятърът не беше силен, почти не се усещаше, слънцето приятно печеше, а водичка ромонливо изскачаше из чучур! Идилия! По пътя видяхме отвисоко малка хижа Бедек и голяма хижа Младост. Изглеждаха красиво сгушени в белия юрган.

Поради наличието на тези гигантски вятърни мелници, които мелеха само вятъра, а не брашно, пътят до тях, макар и покрит от обилен сняг, беше поутъпкан от рактрак. Това не е рак, който трака, а рак, който оставя верижни следи. Благодарение на неговите следи вървенето беше незатъващо. Вървяхме що вървяхме и стигнахме до един от гигантите с перки. Тук пак се поразделихме. Едни тръгнаха в посока към хижата, други тръгнаха към връх, който не знам кой точно беше, но имаше на него кота, други поехме надолу по един път, но на разклонение закрачихме нагоре и стигнахме до участък без сняг. Тъй като сняг липсваше и нагоре по стръмен баир, решихме да се възползваме и излазихме до върха с котата, който не разбрах кой е. След това, лека полека, всички групички се посъбирахме и пак разделяхме. Вървейки вече към хижата, минахме през още един връх с кота, но доста добре оформена, като камина. Вероятно единият да е бил малкия, а другият – големия Бедек, но ... кой знае! След върха с добре оформената кота заслизахме към пистата, но преди това минахме през кошери от литиеви батерии. Огромни като контейнери, явно си складират тока от ветрогенераторите, но как го подават нататък – идея си нямам.

Около15 ч. потеглихме наобратно. Нашата кола решихме да се отбием набързо да хвърлим едно око на казанлъшката гробница. Хвърлихме го набързо, без да влизаме в репликата, която е отворена за посетители. След това се отправихме към Потопената църква край Сливен, язовир Жребчево. От много време исках да я видя, но тя вече не е потопена. Както споменах в началото, водата си отива от нашата държава. В далечината се виждаше вода, но ... твърде малко вода.

И с това сложихме край на разглеждането. Пристигнахме си по живо, по здраво, заредени с емоции, нови запознанства, а аз със спомени за снега.

  Есин Халид