23.11.2024 събота

- 1 -

Ежедневието, колкото и различни дейности да включва, винаги ме е изморявало с рутината и монотонността си. Работата, задълженията, хобитата… редят се едно след друго, но поради повторяемостта си се нижат като сив фон, при който един ден се слива с друг, превключвам на автопилот и се унасям – ден след ден, година след година…

Затова отново си отворих време, колкото и кратко да е то, за най-зареждащото ме – пътуването. А ако е и сред природата – две в едно!

Този уикенд Бг Балкани организираха есен в Сливенския Балкан. Карандила, или Сините скали.

Нямаше как да не се включа.

За да ми е по-различно обаче, зъбите ми ми подготвиха изненада. Усетили, че недолюбвам еднообразието, ми спретнаха сюрприз – да ме заболят! За втори път в живота ми ми се случва, така че нямаше как да не го приема като разнообразие!

Синхронът им е блестящ! Веднъж ме боли горен зъб. Друг път долен. После болката се стрелва нагоре към лявата вежда, после като скоростно влакче слиза зад ухото, та чак към гърлото. А после като фойерверк избухва във всички посоки.

И така, грабнах зъбоболката си и, както винаги, крадейки от съня си, който продължи точно два часа, се втурнах към познатия ми вече микробус. Този път не ни достигнаха около 5 минути и закъсняхме.

Всички вече бяха седнали по местата, микробусът загряваше, потропвайки с мотора си, готов да се впусне в надбягване с асфалта… но почакахме още. Почакахме Годо, но се усетихме овреме и потеглихме. Не знам кой пропусна този излет, но може само да съжалява.

По традиция пътят го проспах. Имах да наваксвам сън и тутакси се заех с тази задача. Спирахме нейде, като бензиностанция в Търговище, където като сомнамбул се поразходих, без да осъзнавам къде точно съм и какво трябва да правя.

Така по някое време стигнахме до хижа Карандила, над Сливен.

И друг път съм била в този район, но тогава не съм видяла такова изобилие от къщи за гости, хижи, стадиони, уреди за упражнения, заведения…

Всички тези неща щях да видя по-късно. Като начало регистрирах, че трябва да сляза с багажа. Или без багажа? И да повървя около 200 метра до хижата.

Силният вятър за секунди ме разбуди! Вятър, който просто си жонглираше с косата ми, закачливо ме побутваше на една страна, а в следващата секунда си сменяше мнението и ме тласкаше в друга посока… С други думи – вятърко си играеше с мен като котка с мишка.

Така в танц с Вятърчо прекосих паркинг, на който тъкмо редяха някакви плочи, изкатерих стъпала към входа на хижата, почти веднага се спуснах обратно по тях, защото сме щели да се настаняваме в другата сграда, полутахме се откъде точно да минем, но в крайна сметка се изплъзнах от прегръдката на Вятърчо и влязохме в просторната, затоплена сграда.

Хижа “Карандила” няма общо с моите спомени за хижи. А спомените ми са от преди около 25 години. Тогава хижите бяха малки, с общи спални, най-често студени, с трапезария, в която се събираха групите, с бумтяща печка на дърва, без ток, а с генератор, който се спираше по някое време. След хапването идваше ред на пеенето и в приказки, хапване и песни, полунощ оставаше далеч назад, преди всичко да утихне.

Но х. “Карандила” беше от съвремието. Огромна! Втората сграда съвсем нова и още по-огромна. Стаи с парно, със собствена баня и тоалетна… Времето ми на нощувки в палатки и прекъсване на връзката ми с планинските преходи след това ме беше оставило сляпа за развитието на хижите.

Настанихме се в стаите към обяд. В 13.30 ни предстоеше разходка.

В хижата, или по-скоро станцията, беше топличко. А навън дърветата играеха бели данс (по-благозвучно е от “кючек”). Така кръшно виеха снаги, че спокойно биха могли да изнасят представления!

Исках да си донаваксам със съня, но зъбоболката ми друго ми беше предвидила.

Грабна ме в обятията си и ме залюля. Но не приспивно. Чудех се как да се отскубна и потърсих помощ от шведската горчивка, която предвидливо си бях взела. Но се оказа, че съм я взела само в мислите си. Ръцете ми са ми скроили номер и не изпълнили командата от мозъка. (На следващия ден обаче, вече на път към дома, случайно установих, че раницата ми има заден джоб и точно там се скрила горчивката!)

На помощ се притече един черен овен. Почерпих с уискито зъбите си от лявата страна, все още без да имам представа кой от тях трябва да си сръбне.

Веднага усетих как всички пламнаха като един, негодуващи срещу това безобразие. След доста време все пак се кротнаха. Мисля, че се напиха и заспаха.

Тъкмо навреме. Защото потеглихме на среща с Вятъра. И с гората! И с планината!

Закрачихме сред есенния килим на планината. Букови дървета, тук там вплетени в тях борови.

Килимът беше пъстър и многослоен. Криеше в себе си клонки и опитваше да те спъне. Дърветата виеха стъбла причудливо, сякаш ти се плезеха, че в този студ около нулата, при леко затихналия вятър и почти невидим снежец, вместо да си седиш кротко нейде на топло, ти си тръгнал да се разхождаш.

Много исках да снимам и изтипосам на показ тия заядливковци, които приемаха форми ту на крокодил, надничащ от хралупа, ту на свила се стара бабичка и какво ли още не, но… Много сложна бе процедурата.

За да снимам, трябваше първо да махна ръкавиците, които през цялото време изтървах и благодарение на чудесната ни групичка, не успях да изгубя. После трябваше да извадя снимачното устройство, да прехвърля щеката в другата ръка, някак да успея с две ръце да държа камерата и да снимам с вече вкочанената ръка. И в същото време да не изоставам от групата.

Водачът ни Христо бодро ни водеше по горските пътеки, които на места се трансформираха в асфалт, че и с улично осветление по него.

Отбихме се на гости на един паметник, който приличаше на каменен мост с два чучура в долния ляв ъгъл, а момък се е подпрял в десния му край.

Този монумент се беше сгушил в местност “Кушбунар”, в превод – “птичи кладенец”. Легендата разправя, че пиейки вода от извор в района, малките орлета укрепвали, а старите възвръщали силите си. Хората решили да пробват какво ще се случи с тях, ако отпият от тази вода и установили, че болежки и болести почвали да бягат през девет земи в десета.

Макар че имаше два чучура в левия край на паметника, вода не течеше. За съжаление, човекът разболява природата, но все още не сме открили лековит за нея извор. Всъщност, има си цяр, който да изгони страданията ѝ. Просто трябва да се отърси от паразитите по нея, които изсмукват жизнеността ѝ, но да видим кога ще го направи.

Много се надявах лековитият извор да ме раздели от зъбоболката, но не стигнахме до него. Бил е нейде в района.

- 2 -

Когато се наситихме на Кушбунар, отскочихме да видим фурната. С какво тази фурна е толкова известна – не знам, но “Кой не знай Фурна стара, кой не е чувал за нея…?”

Аз. Не бях чувала. Макар че през далечната 2001 може и да съм я виждала…

Фурната… със слава от време оно. Бихме очаквали да зърнем стара постройка, но всъщност видяхме много кокетна тухлена сграда, с чистички и лъскави битумни керемиди, мъркащи климатици и намигащи лъскави прозорчета…

По странна или нормална логика обаче, Фурната вече не продавала, а само печала, хлебчета. Напълно в унисон със съвремието, в което универсализма отстъпва на специализацията, с продажбите се заела друга кокетна сграда. Тя продава както за хапване, така и за пийване. Продава дори мерудия със завъртяното име самардала. Няма да крия, че едва преди година научих, че „самардала“ било див лук, а „левурда“ – див чесън. Няма всъщност съгласие кое е лук, кое е чесън от тези дивите. А пък може и да е аналог на мулето и катъра в света на растенията.

Освен за вкуса обаче, наслада има и за очите. То не са картини, то не са приятни облицовки на под и стени, то не е изумителна дърворезба на столове и пана, то не са коледни украси, елха, дядо Коледа… Уж в планината трябва да сме далеч от цивилизацията… Хич даже. Районът отвън също блести, дори цял спортен комплекс със стадион и детски кът са се настанили там.

За момента обаче погледнахме сградите само отвън и се отправихме към езерото.

Езерото. Няма вода, която да не харесвам – океан, море, езеро, река, водопад, поточе, локвичка – без значение на формата, обичам водата. Езерото си е като в приказка. Дървета стражи бдят от три страни, но все пак му дават въздух, не го задушават и се чувства простор. Усещането за свобода обаче е илюзорно и волният поток на езерото приключва под мост с железни перила. Отвъд този мост преминават само капки. За мен лично подобно ограничение е доста тъжно, но пък иначе надали щяхме да се любуваме на езеро. Или язовир?

Как се описва с думи магия? Хм… Не знам. Май никак. Но когато погледнах езерото, потънах. Потънах в синьото на тихите му води. Слях се със зеленото на пръснатите край бреговете борове. Зарових се в жълто-червено-кафявото на опадалите листа на широколистните и иглички на иглолистните. Полетях с бялото на облачетата. Изчезнах! Вятърът обаче се погрижи да ме върне в света на материята. А материално имаше и около езерото. Беседки, маси, пейки, катерушки, хоцанки, табели – изваяната от човешка ръка материя ми напомни, че не съм в приказния свят на елфи и горски духчета, а в цивилизацията на 21ви век.

Когато Христо /водачът/ прецени, че сме си взели порцията водни гледки, ни поведе с бърза крачка към скалите. Към камъните. Все пак бяхме в „Сините камъни“. Парк. Природен. Имаха ли си име тия камъни не чух, или пък не запомних. Но въпреки маската на лицето ми, която ме пазеше от студа на вятъра и фините балеринки-снежинки, нямаше как да не забележа удивителните форми. Някои скали бяха като хоризонтални плочи, грапави, та да не се плъзнеш. Други издигаха стенички, но нащърбени, все едно чирак се е упражнявал в занаята на зидане с огромни, неравни и насечени каменни блокове. Излазихме на най-високата точка на тия скали и видяхме в краката ни проснат град Сливен. Колко малки и далечни са всички човешки проблеми, когато ги гледаш от небето! Осъзнаваш как изобщо не си струва да се въвличаш в преходните човешки драми. Нагънатата плът на планината край теб, свистенето на вятъра, който на пориви те блъска и е напълно способен да те събори, безкрайният мащаб, който те кара да се чувстваш като мравчица на фона на това величие извеждат от теб въздуха на ежедневието и изпълват дробовете ти със свобода и безметежност.

В случая и ние бидохме изметени. От Вятърко. Той ни търпя, търпя, па когато му се изчерпи лимита на тъпение, ни издуха обратно към езерцето. Сега вече снежинките балеринки се намножиха и затанцуваха над водата. Поканиха ни да се присъединим към тяхното представление, като се погрижили да заледят на места мостчето, по което щяхме да преминем, та и ние да разпрострем ръце и крака в танцова стъпка. Не знам дали останаха доволни от изявата ни. Надявам се да са.

Скок подскок стигнахме до продавачницата на изделията от известната Фурна. Шмугнахме се вътре на топличко и … какво може да се прави на такова място, ако не да се хапва и пийва? Може да се седи, да се оглежда, да се цъка от изумление. И … да се снима – стени, маси, украси, селфита… Което правех аз, тъй като по принцип в събота ми е пречистващ ден на без храна и без вода. Няма отново да описвам за какво цъках изумено, само ще добавя, че местенцето е много приятно.

Нямаше как да останем тук безкрайно, тъй като всяко начало си има и край, затова складирахме топлина и я изнесохме навън. Всяко баирче, всяка горичка, криеше в себе си ту почивен дом, ту занемарена сграда, ту някаква друга следа на цивилизацията. Обходихме така няколко баирчета и зърнахме телевизионната кула. Накичена с обли антени, като тъпани. Дали от завист или от друго, нещо подобно на кула, завършващо с площадка, опитваше да подражава, но не му се получаваше особено. Красавицата ТиВиКула виеше тънка снага към небето, а до нея огромна, наглед изоставена, сграда, ù правеше компания. Тук някъде се помещавал въженият лифт от Сливен до върха, но не разбрах нито къде точно е, нито що за сграда бе това огромното. Въпреки незнанието ми, минах покрай корпуса на масивното нещо, за да изляза на метална площадка за полети.

Да, за полети. Направили са си я хората, които идвали тук да летят. Засилвали се по металната рампа върху скалите ииии ….. хоп, скачали! И после пак, и пак! Е, имали на гърба си някакви планери, де, но все пак това си е летеж! На мен не ми се летеше точно в момента, защото слънцето тъкмо залязваше зад облаци и предпочитах да се любувам на огнените му отблясъци.

Любувахме се, що се любувахме и когато изчерпахме до край складираната от заведението топлина, се заизнизахме наобратно към хижата.

Вечерята беше в 7. Имаше малко време за осмисляне на впечатленията от деня. И в уречения час (е, с няколко минутки по-късно за нас), кацнахме в същинската хижа. Сервираха ни салата, а след нея – по две пържоли с картофи. Салатата и картофите ми изглеждаха вкусни и си ги прибрах в кутии за закуска. Не, че не ми се е случвало да си наруша пречистващия ден, но изключително рядко и то само, ако остана без сили, но в този момент разходката ме беше заредила толкова много, че можех да се поразходя още пет пъти по толкова! Но поради липса на ентусиасти за нощен преход, поразкършихме малко крака и тропнахме няколко хорца.

Време настана да заредим батериите чрез сън. Прибирайки се към спалната хижа, две котарачета се помолиха да им дам пържолите, които прибрах от вечерята. Не бяха предвидени за котки, а за кучета, но как да им откажеш на просячетата! Дадох им ги! А те сякаш никога не бяха хапвали пържоли! Ръмжаха от щастие и удоволствие! Е, напълнихме им тумбачетата за няколко часа, не е кой знае какво, но пък е по-добре от нищо.

Първият ден приключи с разходка из горите на Морфей!

- 3 -

24.11.2024 – неделя

Рано сутринта, в 8 ч., се явихме за закуска – пържени филийки с чай или кафе. Времето днес беше далеч по-тихо и предвещаваше дори да се порадваме на Слънчо. Натоварихме багажите в бусчето и потеглихме. Няколко километра само. Акостирахме на една отбивка на пътя, който на места си беше надлежно заледен. Опаковахме се добре за преход и поехме по горска пътечка. Земята беше се завила с рехаво снежно одеяло, а слънцето любопитно надничаше иззад оголените клони на дърветата. Самотна табелка висеше жалостиво на поочукан и начупен ствол на дърво-ветеран и със сетни сили сочеше към Дра…. чешма. Драконова? Но дори и да не сме чували песента, то със сигурност някак от нищото сме прихванали фразата “Драгиева чешма”, така че драконът, колкото и примамливо да звучеше, нямаше място в този район.

Хората сме различни породи. Някои се радват на шума на дискотека, други на “ол-инклузив” морски курорт, трети гледат пренебрежително всяка дреха или вещ, която не е от реномирана марка, четвърти са залепени за фитнес, йога или други форми на физически упражнения … Истината обаче е, че дълбоко във всеки един от нас връзката с Природата е все още цяла и съзнателно или не, се включваме към нея подобно на героите от филма “Аватар“. При мен контактът отдавна се беше осъществил и крачейки из заснежената гора поздравявах всяко дръвче, дочувах невидими разговори, канех светлината на гости в мен, катерех се като децата по паднали дървета и … се радвах.

Така неусетно, минавайки покрай тухлено-дървен заслон, стигнахме чешмата. 1876 г. се родил Петър Драгиев и живял на този свят 81 години. Бил пехотен офицер, герой от войните, а после полковник, прехвърлен да командва трудоваци. В началото на 30те години на 20 век учителите решили, че трябва да си имат място, на което да отморяват от напрегнатата работа. Заедно с Министерството на просветата започнали да търсят къде да си построят почивна база. Харесали си район между Сливенския и Врачански балкан, но ... нямало никакъв път дотам, дори коларски! Тук трудоваците, командвани от нашия полковник, се заели със задачата, но учителите вече били на ръба на силите си от изтощение, затова, за да се ускори процеса, към работниците се включили и учители. Гражданите, почитайки своите просветители, също решили да помогнат с доброволен труд, а за да стане всичко още по-бързо затворници с леки присъди били изпратени да доброволстват на строежите. Работейки усилено, естествено е човек да се замори, да ожаднее. Един от работниците, вече силно прежаднял, намерил студено изворче недалеч от трасето. За да се разнообразят, на шега на бърза ръка каптирали изворчето, дори му сложили чучур. На всяка рожба обикновено се дава име, така и на новородената чешма е трябвало да се измисли такова. Тъй като освен Драгиев, трудоваците имали и други шефове, първоначално решили да я нарекат „Свети Петър“. Да. После обаче я прекръстили на „Драгиева“. Те хора си сменят имената, та една чешма ли няма да може! Така на Петровден 1933 г. свещеник осветил чешмата. Гостите били толкова много, че за задължителния по случая курбан тези 800 души запълнили цели три поляни! И тъкмо на този лаф-муабет се заченала и известната песен. Тя станала толкова популярна, че всеки почнал да я пее по всякакъв повод, но и всеки си я попроменял по свое усмотрение. Така или иначе, в един вариант или друг, песента спокойно можела да се нарече „химн“.

Докато гората ми разказваше тази плетеница от митове, легенди и факти, отнейде прозвуча и песента. https://youtu.be/lgg606W2Rxk?si=ATHIxW1-LNZxL-eA

Гората обаче твърди, че оригиналният текст е следният:

Налегне ли тъга морна ти душа,

в Балкана отиди, славей дето пей,

на Драгиевата чешма мъката си разпилей.

Иди да видиш там, в тоз природен храм,

водата как тече, как гората пей,

кебап се как пече, руйно вино как се лей.

Тръгни след туй в леса, буки где растат,

душа си разведри, песен ти запей,

Драгиев спомени с поздрава „Здравей“.

автор: Есин Халид