Дебелата сянка под дърветата отпред, където са сковани няколко пейки и маси, носи онази разхлада, заради която толкова много обичаме да ходим в Стара планина. Хижарката като човек от планината, помага с каквото може, че и малко повече. Тук wi-fi няма, мрежата на мобилните телефони е променлива величина. За сметка на това има горски ягоди – с лопата да ги ринеш. А поляните ухаят на мащерка и са като излезли от книжка с картинки – в яркозелено, жълто, червено и лилаво. Мястото предразполага да дойдеш да си починеш без никой да те безпокои. И без ти да се безпокоиш за нищо.

Освен това околностите на хижата са толкова наситени с история, че можеш да научиш урок по история на открито.  На 2 минути от хижата се намира паметникът на Хаджи Димитър, който е издигнат на мястото, където революционерът е убит през 1868 г.  Жив е той,  жив е, там на Балкана... и до днес. Мястото е отлично поддържано, закътано в прохладната гора. На 2 часа и половина път през гората е връх Шипка, а всички пътеки в околността водят нагоре към паметника на Бузлуджа. Той е заключен, но за авантюристите има малък отвор вдясно от входа, през който няма какво да те спре да се провреш. А гледката отвисоко, независимо дали от хълма на Бузлуджа или от терасата на паметника, те кара да забравиш всичко друго и просто да стоиш, да наблюдаваш и да почувстваш полъха на вятъра.

Не си и помисляйте, че „паметника на глупостта”  може да ви развали настроението с вида си. Най-много да предизвика носталгия у някои по миналите времена. Величието на природата е в това, че тя не се занимава нито с миналото, нито с бъдещето. Тя е тук и сега. Сега - не някога.

А на върха това усещане е особено силно и завладяващо. Поглеждаш слънцето и разбираш, че не можеш просто да си тръгнеш обратно. То вече е добило онова златисто, което позволява човек да го гледа дълго и така да проследи оттеглянето му – величествено и гордо, бавно и с достойнство. Вече почти докосва земята. След малко крайчецът му се изправя и то започва да намалява. А над мястото, където се скрива остава великолепен ореол. Върховете на далечните планини, които го приютяват са в тъмни маслени цветове, създаващи усещане за страхопочитание. Нежно розовия блясък на хоризонта над тях, преливащ постепенно и загадъчно в светло-синьо, оставя небето да свети още малко над земята, сякаш загрижено за нас - хората в планината, без да ни дели на добри и лоши. Всичко това вдъхва спокойствие и изпълва с благодарност, които са предостатъчна награда за проявената воля да следваме желанието си да се докосваме до Природата. А тя не се страхува да е щедра и когато сме отворени за красотата става още по-щедра.