Тръгване с автобус на Юнион Ивкони... голяма грешка. Надеждите, че едно среднощно пътуване, ще е по-спокойно и приятно, с по-малко пътници, се оказаха напразни (а исках да си спестя 4-часово висене по гари, ако бях хванал влака). Едно, че закъсня с тръгването (май е патент на тази фирма), второ, че беше пълен въпреки късния час, трето, че шофьорът май беше зиморничав, защото наду парното до +28°С. През юни!!! Някъде след около 2 ½ часа – почивка на бензиностанция в Н.Загора: всички слизат и вкупом палят цигари, говорят по мобилните си телефони, а автобусът си бръмчи със запален двигател – все неща, които са забранени там, където бяхме спрели. Обаче нали на българина никой не може да му се меси в живота с разни там забрани – ами че те нарушават исконните му права на пушач и балканец. После следва отигран жест на изстрелване на незагасения фас (с палец и среден пръст) и десетки тютюневи светулки литват към близките храсти. Слава богу, нищо не пламна!

Ден 1: След като автобуса ме стовари на автогара Север в Пловдив, нарамих раницата и марш към гарата и по-конкретно автогара Родопи, където е срещата с групата. Всички бяха там, когато пристигнах, взех си едно кафе и към автобусчето за Смолян. Пътят е 2,5 часа през проломи и лъкатушещ  покрай живописни гледки от прекрасните Родопи. В Смолян оставихме раниците на багаж на автогарата и поехме към Каньона на водопадите. Хвърлиха ни с таксита до „базовия лагер“ и оттам поехме нагоре по маршрута. В началото има интересна табела, предупреждаваща за наличието на Баби Меци и указания как да се държим на първа среща с тях. Едно от нещата беше, че трябва да говорим тихо и нежно, никакви скандали и прочие. Но не пишеха на какъв език и на каква тема да поддържаме разговора. То и всичко друго беше като преписано от детска приказка и нямащо нищо общо с реалността. По пътя освен нас, други нямаше. И ние обиколихме водопадите за около 4 часа, които като бройка били към 40 и няколко, като се качихме и на 2-3 панорамни площадки, идеални за селфи-снимки. Когато слязохме долу, дойде микробус, предварително натоварил раниците ни от автогарата и криво-ляво по разбития тесен път поехме към с.Мугла. В буса почти всички изпокапахме и дремахме въпреки голямото друсане и лашкане – все пак беше първи ден и се поуморихме. Настанихме се в единствения хотел в селото, тип семеен, но много приличен и докато стане време време за вечеря, водачът ни Ицо поведе повечето от нас към Казанджи дере, на около километър от селото.

Докато стигнем „атракцията“, трябваше поне 20-на пъти да прескачаме/прецапваме лъкатушещата рекичка, която се спуска отгоре. На връщане – същотото упражнение. Аз бях сменил ботите с гуменетки, за да ми отпочинат стъпалата, което ми помагаше да скачам от камък на камък като младо яре :) Върнахме се за вечеря – ядохме пататник (ястие от запечени настъргани картофи) и докато дървата в  запалената огромна камина гостоприемно пукаха, ние се запознахме – всеки се представи, но аз от едно представяне имена не помня, за което предупредих и се извиних публично и в аванс. В 21 ч. всички вече бяхме по леглата. По едно време в една от спалните момичета решили да се къпят, но се оказало, че каналът е запушен и банята станала вана. Демек, наводнили се завалийките и къпани-недокъпани тръгнали да дирят свободна баня. Жалко, че не бях очевидец, а разказвам по „свидетелски показания“.

Ден 2: Станахме, закусвахме марудник – нещо като палачинки, които не ме впечатлиха, снимка на групата пред хотела и на път. Следваща спирка – Чаирски езера. Този път сме с раниците. И за да е по-приятно – предимно изкачване по горски пътечки, които ние проправяхме на места. Ицо си води и изведнъж се оказва в „небрано лозе“, спира и казва: „Май объркахме, я дай напряко през онези дървета“. Веднъж изкачили планината над Мугла, починахме за кратко и през полята към Чаира. Изключително живописни пейзажи! До хижата стигнахме за около 3 ½ часа. Обядвахме много вкусна гъбена супа и айрян от овче мляко. После, за да разкараме храната, обиколихме Чаирските езера – малки заблатени гьолове, които не стават за къпане (според мен). Някъде по средата на разходката се разделихме на две групи – едната с водачите, децата и старците :), а другата – водена от моя милост. По принцип трябваше да вървим още около 15 мин. и да се върнем, но по желание на групата продължихме още около 45 мин., след което се върнахме. Добре че си бях сложил фланела с дълъг ръкав – родопските комари бяха така изгладнели, че атакуваха без предупреждение. Върнахме се почти за вечеря – телешки тас кебап, който беше очаквано вкусен. Вечерта не можах да спя добре, понеже наровете в хижата не ми бяха удобни. Ток има само за осветление, поддържан от генератор, а топлата вода и печките в кухнята са изключително на дърва.

Ден 3: Спал недоспал, станах и докато водачите Краси и Ицо правиха сутрешна йога гимнастика (в 6,00 часа), аз реших да ги изпреваря в посрещането на слънцето и си направя едно кросче до хълма над хижата. След 50-на метра по склона нагоре се оказа, че въздухът в планината, колкото е чист, толкова е и кът, все едно дробовете ми са се смалили до размера на боровинка. Все пак макар и ходом се качих на хълма, а там дори успях да намеря покритие за телефона. За закуска имаше катми (доста дебели бяха за катми) с мармалад от шипки и конфитюр от горски плодове. Напълнихме бутилките с прясна вода и на път. По желание на баба Димка (една много лъчезарна 70-годишна женица) променихме маршрута от кратък с повишена трудност на дълъг и по-лек. Така след 1 час ходене бяхме все още на около километър от хижата, но по въздушна линия. Нямаше трудни участъци, вървяхме доста по горски път, обикновено с дълбока кал, което ни бавеше. След като видяхме търсения връх, се отклонихме от пътя и ударихме през просото, т.е. през поляните.  Тук вече се вървеше доста по-леко и напредвахме сравнително бързо. Спряхме за обедна почивка край една чешма, но се оказа, че сме на пътя на стадо крави и се изместихме встрани, та да не пречим на добичетата. Пристигнахме над триградското ждрело след около 6 часа от тръгването ни. А до хижата се спускахме по една камениста серпентина – доста екстремно, особено ако нямаш добри обувки и пръчка/щека, да се спираш при спускането. Щом пристигнахме в хижата, разпределихме се по стаи, мъжете първо си поръчахме по една голяма студена бира от ресторанта и след това групата се отправихме към пещерата „Дяволско гърло“.

И тя като повечето пещери е „открита“ през 70-те години на миналия век. Уникалното при нея е, че каквото влезе веднъж по реката в пещерата, повече не излиза от там. И досега не е ясно, къде изчезва всичко. А реката минава през подземие, което е дълго може би няколко километра, докато се покаже отново на повъхността. Направихме малко снимки при входа на реката и обратно. По пътя спряхме в Музея на мечката. Това е една малка стаичка с експозиция на препарирани животни, кости и пр. Уредникът ни разказа много интересни факти за мечките, както и как да реагираме при среща с мечка, макар и това да става много рядко, тъй като мечките ни избягват отдалеч – и с право, че хората не сме стока. В хижата вечеряхме и си поръчахме закуска за следващата сутрин, а някои като мен и суха храна за обяд. Една част от групата, водена от Красимира отиде на разходка из градчето до някакъв римски мост, аз обаче останах да гледам тенис по тв. По-късно, когато всички се бяха върнали, се оказа, че Ицо няма цигари, а аз му обещах да му взема, като едновременно отида да видя тоя прословут римски мост. И точно по средата на пътя отгоре се изсипа прохладен дъжд, колкото да ни върви по вода.

Ден 4: Сутринта след задължителната снимка пред хижата, хванахме пътеката нагоре по планината. Този преход също не беше труден. След като се изкачихме и стигнахме една беседка и чешмичка, починахме и се разделихме. Красимира с Жасминка (най-малката туристка, току-що навършила 5 годинки) и баба Димка, тръгнаха направо към Ягодинската пещера, за да ни запазят час за влизане, а всички останали начело с Ицо поехме към Орлово око. Пътят не е труден, като на няколко пъти се размивахме с джиповете, които извозват „туристи“ до върха и обратно. Вървим си ние, а Боги (на Ицо синчето, 9 годишен) ме помоли да му помогна с инсталирането на Вайбър на таблета му. Той е сладур и как му откаже човек. Затова пък на всеки 10-15 мин. чувах: Тошкоооо. Казвам: Какво, Боги? И той: Благодаря! Баща му казва, че бил голям мазньо. След малко пак: Тошкооо. А аз: Знам, Боги, за Вайбъра. Стигнахме връх „Св.Илия“, а там има площадка за наблюдаване на околността, която е „Орлово око“.

Ние бяхме там тъкмо за обяд, като всеки хапна набързо каквото носеше, скоростно 2-3 снимки и Ицо ни насмете по серпентината надолу, понеже се задаваше буря. И тъкмо навреме, защото когато стигнахме хижата в подножието, видяхме мълниите, които удариха по върха. От хижата още малко спускане по кози пътечки и след ½ час бяхме на шосето. Тук Ицо за момент пак обърка нещо и се чува: Ааа, чакай, от тук не може. Върни малко! Аз се оказах на вярната пътечка и поведох, но спрях да дам предимство на Ицо. Чувам зад гърба си: Тошкооо! Казвам: Ето дадох път на баща ти. А Боги: Как сиии? После откъсна едно огромно листо от репей и дойде да ми пази сянка. След още толкова време стигнахме до Ягодинската пещера. Там снимки не се правят, исках да си купя диск със снимки, но не остана време. В пещерата – студ (както и трябваше да се очаква) 6°С, сталактити, сталакмити, сталактони и 95-98% влага, която се стича от стени, тавани и обикновено безпогрешно улучва нечий оголен врат. Това била най-дългата пещера на Балканите, вътре си имаха ритуална зала за бракосъчетания (разводите ставали в „Дяволското гърло“- евтино и безпроблемно). Видяхме сталактити с различни форми и наподобаващи различни неща, и както каза гид-ката „За да ги видиш, ти трябва или добра фантазия, или стабилен дилър“. Тъкмо бяхме излезли от пещерата и Краси довтаса с един микробус и един джип. Накачулихме се (аз в джипа отзад) и към Тешел. Тешел е село, в което живеели 4 души, като единия, който се занимавал с язовирната стена му викали „кмета“, ама нещо се разболял и сега са останали трима. Стигнахме до хижата, следва пак разпределяне по стаи, всеки разпуска, взема душ в единствената баня с тоалетна, като и си чака ред да се освободи. Чувствам всеки от групата много близък – споделяме една баня, делим си дъвки, вафли и тоалетна хартия. Вечерята беше на открито под навес на двора, на обща маса – отново се чувстваме като едно семейство – помагаме си в сервирането, разтребването и изобщо. След вечеря по молба на 2-3-ма от групата се заемам да оправям телефони: на кой му изчезнали контактите, на кой друго не му работело... Казвам на шега: Утре всеки от вас да е с едно листо като на Боги и ще ми правите вятър.

 Ден 5: Отпътуване. Станахме в 5:30 сутринта и по тъмно, и по мъгливо замъкнахме багажа на шосето до хижата. Специално от Девин дойде автобусче, натовари ни багажа, а после и нас, и към Пловдив. Минахме покрай осиротелия (в отсъствието на „кмета“) яз.Тешел. После кратка почивка в Девин, тъкмо да си хапнем приготвените от снощи пакети суха храна за закуска. После пак в буса и на път. Минахме покрай яз.Цанков камък, после яз.Въча, спряхме за кратка почивка в Кричим и към 9,00 часа бяхме в Пловдив. Оставихме раниците на багаж на автогарата (понеже гарата няма багажно) и отидохме да си заверим билетите за влака, а някои като мен направо си купувахме такива. До влака имахме около 3-4 часа на разположение и „убихме“ времето с разходка из Стария Пловдив. По обяд пийнахме студена Каменица, хапнахме по едни селски картофки и обратно към гарата. Жена от групата ни реши да попита една пловдивска кокона как да стигнем до гарата, и онази като взе да умува, и ни посъветва да вземем автобус, че бая път било (2,3 км)!! Аз доста се позамислих дали да не й кажа, че идваме пеша от Тешел, ама тя едва ли щеше да е чувала за селото. Пътуването във влака си беше нормално за БГ – жега, пот и неотварящи се прозорци през лятото. Затова пък когато слизах на гарата в Карнобат, всички от групата ме изпратиха много сърдечно и дълго ми махаха от отминаващия към Варна влак. И вече ми липсват!

Тодор Петков