В началото на март миналата година с няколко приятели преживяхме незабравими дни сред снежната природа на Стара планина. Тръгнахме от Варна с колите рано сутринта и след 4 часа вече бяхме в Габрово. От там започнахме изкачването нагоре. Преминахме през няколко села /или по-скоро махали/. На всеки разклон или табелата на съответното село, висяха огромни мартеници –  напомняха ни за края на зимата и създаваха повече настроение. Още след първите няколко завоя всичко край нас започна да побелява и колкото повече се изкачвахме, толкова повече се радвахме на натрупалия снежец. Зимата все още беше тук. Малко преди върха количеството сняг беше обилно. И какво по-хубаво от това – нали заради него  дойдохме.  Много сняг,  девствена природа и  невероятните гледки на Балкана.       

Пристигнахме и на самата местност.  Отвсякъде се чуваше глъч. Някои караха ски, други моторни шейни. А имаше и туристи, които  просто се разхождаха. Пътеката от заснежени борове ни заведе  към хижата, скрила  се сред дърветата. Хижарката е прословута с гостоприемството си и веселия си нрав.  Тя е инженер по образование, но остава без работа и последните 11 години е на хижа "Узана".  Леля Милена  ни посрещна със специалния си планински чай. На него равен няма – всичко, което расте в планината!

Времето беше чудесно – студено и слънчево, само за разходка. Узана се намира в непосредствена близост до Географския център на България. Местността е в подножието на връх Исполин, в сърцето на Централен Балкан. Тя е най-широката билна поляна и е обградена отвсякъде с гора.  От турски език  “узун” се превежда като широк, обширен. Разходихме се до "Сърцето" на България. На 30. XI. 1991 г., точно в 13:30 ч. на терена е „белязан“ Географският център на страната ни – тази важна пресечна точка на паралела и меридиана. Първият знак, маркиращ центъра  е висок 2 м и  тежък около 150 кг.  Има форма на пирамида, от чийто връх към вътрешността се спуска отвес. Децата бяха много впечатлени от мястото. Заведохме ги и до "Горската аптека", запознахме ги с правилата на Малките вълшебници.  Въпреки дебелите зимни якета, студът  започна да ни пронизва. Времето  менеше настроението си /типично за планината/. Слънцето се показваше и скриваше, мъглата се вдигаше и спускаше, небето дори се раздели на две  – сякаш се опитваше да угоди на облаците и на слънцето. Поехме обратно към хижата.

Вечерта  леля Милена изненада всички присъстващи - имаше туристи от цялата страна. Събра ни в столовата, появи се облечена в народна носия и с думите: "Който не е опитвал от моите питки, значи не е бил на Узана". Такова нещо не ни се беше случвало. Радваме се, че има все още такива хора! Всяка вечер посреща гости от всички краища на България и на света. Освен че готви вкусно си има специален ритуал – посреща с хляб и сол, меси на ръка питки, облича българска народна носия, държи красива реч за добре дошли на всички и благославя – да се обичаме и да обичаме родината си. Отделно се грижи всичко в хижата да е добре. Стопанката на "Узана" е от тези хора, за които си казваш, че ако всички са като тях светът ще е едно прекрасно място!

Рано на другата сутрин най-ранобудните поеха към  Шипка. Те успяха да се преборят с преспите и с вятъра и ни чакаха на върха - да отбележим заедно Националния празник на България. А ние тръгнахме с колите – имаше и малки деца с нас и не можехме да ги подложим на предизвикателствата на природата. Още в началото на прохода трябваше да изоставим превозните средства и да извървим пътя към върха.  Колоната от паркирани автобуси и автомобили беше над 8 километра. Хиляди признателни българи бяха дошли. По заснеженото шосе се оформиха дълги колони от пешеходци. Повечето  бяха млади хора, студенти и ученици, млади семейства с невръстни деца.  Нито снегът, нито студът и преспите можеха да ни спрат. На площада под върха започваше тържественият митинг. Но нашата цел беше Паметника на Свободата, за да се преклоним пред подвига на знайните и незнайни герои, които са дали живота си, за да бъде свободна България. Децата рецитираха  "Опълченците на Шипка"  и "Аз съм българче". Развяхме трикольора, запяхме възрожденски песни. Бяхме  горди и щастливи българи.