Тръгнахме по екопътеката. Дървените парапети ни водеха покрай меандри, причудливи каменни образувания. Вървяхме по стъпала и мостчета, издигнати около спокойно виещата се река Панега. Това, което чувстваш със сърцето не можеш да го изразиш чрез думи. Магия, хармония, спокойствие. Части от пътеката преминаваха точно над реката. По лъкатушещите пътечки, които отвреме навреме преминаваха през дървени мостчета, срещнахме и други туристи - те ни поздравяваха усмихнати. Някои дори разхождаха домашните си любимци, други бяха качили съвсем малките си деца на рамене. На няколко места по пътеката се спирахме до беседки с навеси, където имаше пейки с маси и скари на дърва. Ако носехме бира, можеше да я изстудим в реката, докато стане барбекюто - но в раниците ни и храна нямаше. Ако някой избере точно този вид туризъм, обаче няма да види останалата част от екопътеката. Но пък никой не е казал, че само едно идване ви е достатъчно - следващия път ще стигнете до края. Никъде по маршрута нямаше изхвърлени боклуци. Огледалните образи на причудливите каменни образувания и надвисналите клони на явори, буки и брястове, преливаха в синьо-зеленото на мързеливата река и допълваха приказката, по която вървяхме. На места водата бе доста бистра. Неусетно се озовахме пред мост, изграден на самата скала. От далеч се създаваше впечатление за „несериозно изпълнение”. Лично се убедихме – мостът беше здраво закрепен със стомана директно в скалата. А гледката определено си залужаваше...