Лутал се в тия дни народа – ту весел и безгрижен, ту несигурен и в опасност… Така се нижели тези – “мръсните“ дни.
Нарекли ги мръсниЦи.
Търкаляли се те от Еднажден, та чак до деня, в който сам Бог заставал на портите небесни и отварял широко всемира, та да чуе всякоя скъпа човешка пощявка.
Дошло време и за началото на края им.
Начело застанали Мъжки водици, защото мъжка трябвало да бъде силата, дето да влее мощтá си в отслабената живост на богинята водна.
След туй, ред на Женски водици дохождал, та женската тихата сила кротко с нозе да погали своята посестрима мила. Знаели българите тогава, още по време онó, че животът от водата се дава, че в нея се всяка рана лекува и тежка мъка отмива. Благо ако пък ѝ подумаш, тегло от сърце ти ще смъкне, сълзи ти в река ще превърне, та земята да ги изпие, тежко ти тегло ще обърне и в очи ти радост ще върне.
Знаел народа български, че е немислим животът без нея, но знаел още, че за да се отключи целебната ѝ сила е нужна не каква да е магия, а оная дето едната с другата половина събира и кара в един ритъм кръвта на земя и небе да пулсира.
Такъв, особен бил за българите този ден – Богоявлен! Ден, в който идело ново начало, та от него насетне друга песен запявал народа – по-звънка, игрива… По-леко теглото си носел, с нови надежди изпълвал се взора и виждал все по-надалече.
И като знаел, че иде туй чакано време човека, дето ще може своята воля в река да излее, жива вода за домá да налее, втурвал се с трепет и вяра в сърцето още докато грее месечината на небето.
И там, край реката, под нежния поглед на ярки звездици, пронизана с блянове хорски – нежни искрици, се разстилала в мрака навред тишината… Там си всеки човечец мълчешката нареждал и в своята си водица с обич поглеждал, та се нáдял и вярвал че може старата си тегоба с вода да умие, с нов дъх си гърди да изпълни и сила млада пребъдна в кръвта си да влее.
И знаел, че там се нивгаш не можело нищо повтори… Че като влезеш един, същността на мига ти изтича и пред белия свят те в друга премяна облича.
И като се в нея младенец до гърди потопи в мъж се превръща, а опустяла булка с деца напълва 

Радост Гънчева

/из спектакъл „Водици“/